7. Медикаментозно лечение при миокарден инфаркт

Антикоагуланти и антиагреганти

Антиагрегантите и антикоагулантите се дават още в доболничната фаза. Препоръчва се ацетилсалицилова киселина да се взема непрекъснато след миокарден инфаркт, заедно с клопидогрел за 12 месеца при пациенти след РСІ. По този начин се намалява рискът от тромбоза в стента, а също така значително се намалява рискът от повторни инциденти.

Бета-блокери

Бета-блокерите намаляват честотата на сърдечната дейност, кръвното налягане и контрактилитета. Това води до подобряване на коронарния кръвоток и до намалена кислородната консумация от страна на миокардните клетки. В острата фаза на миокардния инфаркт бета-блокерите са показани при пациенти с ускорена сърдечна дейност (> 80 уд./мин.) заедно с високо кръвно налягане при запазена систолна функция на лявата камера. Поради потискането на контрактилитета те са неподходящи при проява на сърдечна недостатъчност, признаци на нисък сърдечен дебит, при AV-блок, както и при съпътстваща бронхиална астма. Целта при лечение с бета-блокери е постигане на сърдечна честота 50-70 уд./мин. и систолно кръвно налягане 120 mmHg. При стабилни пациенти се дават още през първите 24 часа. Започва се с ниски дози. Бета-блокерите подобряват прогнозата при остър инфаркт на миокарда.

Статини

Статините са лекарства, които понижават нивата на липидите в кръвта и освен това имат и много нелипидни ефекти (плеотропни ефекти), които водят до стабилизиране на атеросклеротичните плаки. Лечението със статини е индикирано при всички пациенти с остър инфаркт на миокарда. Целта е намаляване на нивата на холестерола (LDL < 2,5 mmol/l). При ОМИ се дават още в първите часове. Не се дават при пациенти с чернодробна дисфункция. На всички пациенти с ОМИ трябва да се изследва липиден профил през първите 24 часа.

АСЕ инхибитори

АСЕ инхибиторите са показани при всички хемодинамично стабилни пациенти с остър миокарден инфаркт. Дават се още в първите часове и след това продължително. Най-голяма полза от лечението с АСЕ инхибитори има при пациентите със сърдечна недостатъчност и дисфункция на лявата камера (ФИ < 40%) и нормално или повишено кръвно налягане. При хемодинамично нестабилни пациенти се изчаква с даването на АСЕ инхибитор до стабилизиране на състоянието. При непоносимост към АСЕ инхибитори се дават ангиотензин ІІ рецепторните блокери - АРБ.

Нитрати

Интравенозните нитрати са индикирани при всички пациенти с миокарден инфаркт, при които персистират стенокардните оплаквания и високо кръвно налягане и при сърдечна недостатъчност. Контраиндицирани са, ако пациентът е приемал през последните 24 часа инхибитор на фосфодиестеразата тип 5 – sildenafil (Viagra).

Калциеви антагонисти

Калциевите антагонисти нямат място в рутинното лечение на миокардния инфаркт. Изключение прави верапамилът, който може да се дава при пациенти с непоносимост към бета-блокери, за намаляване на сърдечната честота. Верапамил не се дава при намалена систолна функция (намалена ФИ) на лявата камера или при прояви на сърдечна недостатъчност. Не се дава заедно с бета-блокер.

Антиаритмични препарати

Профилактичното даване на антиаритмични препарати при пациенти с остър миокарден инфаркт не е показано. Важно е периодично да се следят нивата на калий в кръвта. При настъпването на тахиаритмия (камерни тахикардии, фибрилации и мъждене на предсърдията) в хода на инфаркта най-подходящ антиаритмик е амиодаронът. При сериозни резистентни аритмии се дава и магнезий бавно и.в. При предсърдно мъждене с бърз камерен отговор е уместно прилагането на бета-блокери и амиодарон. При тахифреквенция и сърдечна недостатъчност е показан и дигиксинът. Целта е да се забави сърдечната дейност и така да се намали кислородната консумация от миокарда. При пациенти със синусова брадикардия с ниско кръвно налягане и при AV-блок ІІ и ІІІ степен се дава атропин.