2. Епидемиологични особености и разпространение на маймунската шарка

Причинител на маймунската шарка е двойно верижен ДНК вирус от семейство Poxviridae, род Orthopoxvirus. Към ортопоксвирусите принадлежи и причинителят на вариола или едра шарка, което обяснява и някои сходства в протичането, наименованието и характерните клинични прояви при двете заболявания.

Естествени гостоприемници на вируса на маймунската вариола са някои видове примати, гризачи, като различни видове катерици, плъхове, домашни мишки, прерийни кучета, но точният резервоар на инфекцията все още не е ясен.

В своята класическа форма болестта е зооноза и вирусът се пренася към хората само от заразени животни. Ендемичните взривове от маймунска шарка през 2022 година подлагат на съмнение неговата природа, показвайки възможност за предаване на инфекцията от човек към човек и превръщайки болестта в зооантропоноза с възможност за предаване от заразени животни или хора.

Своето наименование болестта получава във връзка с откриването на вируса за първи път при маймуни, използвани за експериментални цели, през 1958 година в Дания. Засягане на хора от вируса е документирано за първи път през септември, 1970 година, при 9-годишно дете, като до сега има регистрирани стотици случаи, главно в различни райони на Централна и Западна Африка.

Регистрирането на първия случай от маймунска шарка при хората през 1970 година в Демократична Република Конго съвпада с периода на интензивни мерки, насочени към ерадикацията на вариола, като от 1970 година до сега са регистрирани няколко огнища:

• огнище в САЩ през 2003 година: през май 2003 година малко дете се разболява с прояви на треска и обрив след ухапване от прерийно куче. Това е първият случай на маймунска шарка извън Африка, като са докладвани 71 случая с 47 потвърдени за инфекцията в шест различни щата на САЩ (Илинойс, Индиана, Канзас, Мисури, Охайо и Уисконсин). Болестта е импортирана чрез внос на заразени гризачи от Гана от дистрибутор на екзотични животни в Тексас, които са били в близост до прерийни кучета, продавани като домашни любимци. Доказва се, че всички хора, развили инфекцията, са били в контакт с инфектирани прерийни кучета и липсват данни за предаване на инфекцията от човек на човек. Не се съобщава за летални случаи
• огнище в Нигерия през 2017-2019 година: огнище в южните и югоизточните части на Нигерия стартира през септември 2017 година и продължава до май 2019 година, въпреки че е възможно значително по-голяма давност на огнището
• случай във Великобритания през 2018 година: нигерийски гражданин, пътувал от Нигерия до Великобритания, развива характерните за инфекцията прояви, като се съобщава и за заразен медицински работник, обгрижвал болния
• случай в Сингапур през 2019 година: през май 2019 година млад мъж след пътуване до Нигерия развива съответните симптоми и се хоспитализира, като 22 други се поставят под карантина. Предполага се връзка с продължаващото огнище в Нигерия
• случаи от 2021 година: през май 2021 година се съобщава за три случая във Великобритания, като заразените са от едно домакинство. Първият човек, развил симптомите, е докладван на 24-ти май, след пътуване до Нигерия, вторият случай е регистриран на втори юни, а третият случай на 24-ти юни. Приблизително по същото време е диагностициран и хоспитализиран американец след пътуване до Нигерия и завръщане в САЩ
• случаи от 2022 година: през май месец 2022 година се регистрират постепенно повече от 100 случая на маймунска шарка в различни страни от Европа, САЩ, Канада, Израел, Австралия, като данните подлежат на ежедневна динамика със съобщаване на все повече нови, потвърдени случаи. Счита се, че се дължат на по-малко леталния и по-леко протичащ западноафрикански клад

Някои от особеностите на вируса, начините за предаване, вероятността от мутации, както и движението на населението със събирането на едно място на много хора от различни точки на света създават предпоставки за значителни промени от считаното за типично и известно до момента за маймунската шарка.

Известни са две основни генетични клади на маймунската шарка, за които доскоро се считаше, че са характерни за два основни ендемични района, а именно Централна и Западна Африка:

• Централна Африка: първият случай е от 1970 година при дете в Заир или сегашна Демократична Република Конго. За периода между 1981 и 1986 са регистрирани и потвърдени нови 338 случая, с приблизително 10 процента смъртност. 511 нови случая са потвърдени за периода между 1991 до 1999 година, средно по две хиляди нови случаи годишно за периода от 2011 година до 2014 година, като често данните са непълни, непотвърдени и е възможно прикриване на многократно по-висок процент заразени лица. Генетичният клад в Централна Африка остава и към днешна дата с относително висока смъртност и по-тежко протичане
• Западна Африка: другият основен генетичен клад е характерен и ендемичен за страните от Западна Африка, като типично за него е леко протичане, смъртност под един процент и липса на регистрирани случаи на предаване на заразата от човек на човек допреди възникването на новия взрив в Европа през 2022 година